The Craft of Madness

Втора глава

Братовчед ми гледаше марихуана на балкона вкъщи. Имаше си специален шкаф, тежки лампи, капково напояване и най-добрите семена, които човек може да намери в интернет. Каза ми така:

— По-добре взимай от мен, отколкото да плащаш луди пари за някакви неща, дето не знаеш с какво са пръскани.

На мен ми се стори като чудесна идея. Неговата трева беше плътна, с аромат на лимон/боровинки и струваше 10лв на грам, докато пълни със семе и клонки глави на свободния пазар вече достигаха 20лв на дребно. Изборът беше очевиден.

Големите глави марихуана изпълниха стария буркан от лютеница и се наложи да ги натисна леко с капачката, за да го затворя. Бутнах го в раницата, метнах я на гръб и излязох в мразовитата февруарска вечер.

Рейс 9 напусна комфорта на квартала на моето детство и се запъти към залятия с кална киша център. Отхвърлих здравия разум да се прибера с такси, донякъде защото не ми се даваше еквивалента на един грам в левчета, но по-скоро заради идеята да усетя тръпката на ново приключение.

Слязох пред студените прозорци на министерството на младежта и спорта и реших да продължа пеша. Тази идея ми се стори колкото романтична, толкова и глупава, и аз не си давах сметка колко ме описваха тези две качества тогава.

Продължих по Гурко и съвсем скоро ме огря синята светлина на полицейски буркани. Куките бяха спрели човек за проверка, който изглеждаше умърлушено притеснен от неочаквания си сблъсък с твърдата ръка на закона. Минавах край тях, стараейки се да не ги гледам в очите, както не бих погледнал в очите тигър или друг опасен хищник.

Усетих погледите им върху себе си, единият даже се обърна. Явно дегизировката ми на обикновен минувач беше точно толкова силна, колкото да не ме спрат, но не и достатъчна, за да не обърнат радарната си инсталация към мен. Чувствах се като кораба на Нео в Матрицата — огрян от сканиращата техника на Медузите, символ на чистото зло, оптиващи се да разкостят, убият и размажат всяка съпротива пред Машината. Или нещо такова.

Още два пъти видях полицаи и още два пъти бях опипан от лепкавите им погледи. За това количество трева нямаше да ме пуснат срещу един ден в ареста. Българското законодателство тежко наказваше притежаването и продажбата на наркотични вещества, а толкова трева човек не можеше да каже, че е за лична употреба.

И не беше. В мрачния апартамент на пазара Димитър Петков ме чакаше тумба наркомани, всеки приготвил 10 до 40 левчета, държащи в треперещите си ръце готварско фолио и кутийки от яйца Киндер Сюрприз, готови да разфасоват съдържанието на буркана, който сега пареше гърба ми през стената на раницата.

— Глава втора

Трета глава

В университета открих две неща. Първото беше, че няма нужда да ходиш на лекции, за да си пълен отличник. Второто, че това прясно освободено време можеше да се използва за потапяне в света на психонавтиката, както обичахме да го наричаме тогава.

Всичко започна с тревата. Някак неусетно се оказа, че около мен всички пушат, включително Кая. За момиче, което изглеждаше едва навършило 10 клас, тя съвсем лекомислено и без задръжки прие идеята да всмуква отровния дим на конопеното растение, да се смее на абсурдни неща с приятелката си и да яде всичко, което успявахме да купим на промоция в Лидл.

Научен на ужасите на наркотиците, аз поставих висока и непробиваема стена между себе си и тревата, но късно вечер, когато другите лежаха заспали, слизах до кухнята и се упражнявах да свивам цигари, от които дръпвах по веднъж. Веднъж не е твърде много, нали?

Постепенно от една дръпка достигнахме четвърт грам на ден, после половин. Накрая нашата съквартирантка се появи на вратата с думите:

— Леле, хорааа, намерих нещо ужасно.

След което представи на скромната ни компания малка торбичка със сиво-бели кристали. МДМА.

Разгледах ги внимателно и потънах в покоите на общата на мен и Кая стая. Приложих прясно изучените уменията на анализатор на компании/институции/финансови инструменти, но този път за тази мистериозна субстанция. Пред мен се разгръщаха страниците на психологични журнали, научни статии, наркомански сайтове. Всеки един твърдеше почти същото.

— Изглежда безопасно — заключих, свих в малко парче хартия едно кристалче и смело го погълнах.

— Нищо не се случва — каза Кая и аз установих, че я обичам повече от каквото и да било, което някога бях виждал, докосвал, сънувал или за което бях мечтал. Повече от същността на цялата вселена.

Тази любов беше безмерна. Към нея, към всички наоколо, към самото съществуване. Как можеше толкова много любов да бъде нещо лошо?

— Глава трета

Четвърта глава

Разбира се, ние не мислехме, че сме наркомани. Всички имахме стабилна работа, пушехме трева само вечер, внимавахме да запазим серотониновия баланс в мозъка си, взимайки по-тежки наркотици веднъж на няколко месеца и оставахме със самочувствието на нормални млади хора.

Марто беше учител по английски, завършил математика в елитен колеж в САЩ, който много обичаше да изследва живота и всичките му изкривявания през призмата на психотропните вещества.

— Предай му, че те праща Даскала — каза ми той след едно дълго и крепко ръкостискане на Витошка, преди да ми покаже портата към задния двор на една от кооперациите.

Пристъпих, стараейки се да прикрия нервността си със стабилна походка и гордо вдигната глава. „Голям си вече", мислех си, „няма от какво да те е страх."

На звънеца пишеше „Център за изучаване на чужди езици Хънтър". Натиснах го и изчаках одобрителното, но леко пронизващо пищене на входната врата.

Вътре ме чакаше едра жена с дълга черна коса, която ме погледна въпросително.

— Трябват ми две флашки. Даскала ме праща. — тя кимна и ме пусна в недрата на апартамента.

По стените имаше коркови дъски с накичени плакати и страници, рекламиращи английски, испански, немски език. В съседната стая бяха разхвърляни чинове, по средата на които имаше огромно легло, измъкнато от раздърпан и протъркан диван.

Жената изчезна в друга стая, откъдето се чу мърморене. После се върна и се просна на дивана, гледайки огромен телевизор. „Класната" стая беше потънала в сумрак, а мътната и тежка светлина на телевизора изпълваше помещението със сивота и ежедневие.

Диванът с леглото стояха като ракова бенка в иначе безупречната класна стая. Домакинята беше забравила за съществуването ми.

— Даскала, той е голям пич. — чу се глас зад мен. Беше едър, мускулест и мургав човек, с изключително неправилно нарисувани татуировки по ръцете.

Бях виждал такива татуировки по ръцете на друг, дошъл някога вкъщи на гости на криминалния приятел на майка ми. В иначе образцовия дом, моят пастрок беше довел също толкова мургав, едър и нашарен човечец, от когото се скрих в детската стая.

Дима, приятелят на мама, влезе при мен, когато човекът беше заминал, и с искрено задоволство се похвали, че това е главата на наркоразпространението в Слатина, нашият квартал. После ме предупреди да не ставам наркоман.

— Виждал съм как наркоманите пръскат черепа на свой човек, защото страда твърде много от абстиненция. — каза той и затръшна вратата.

В център Хънтър с човека, чието име никога нямаше да науча, разменихме две кутийки яйца киндер за 5% от тогавашната ми заплата. После ме пусна да си ходя, а жената подвикна „чао" от своя остров в морето на знанието.

Навън Марто ме гледаше победоносно.

— Свършихме работа. — макар да подозирах, че Марто дълбоко в себе си знаеше колко ниско качество е джойнтът.

— Глава четвърта

Пета глава

Бяхме искрено щастливи в моментите, които помнехме, и в много от тези, които се изплъзваха на паметта ни.

— Двадесет и пет крънча — каза Явката и стаята избухна в смях.

Всеки сандвич струваше два лева, което го правеше лесен избор за хора, подгонени от мънчис.

„Вие нещо ебавате ли се с мен" — се дочу от слушалката и всички се затъркаляха от хилеж.

— Не, сериозен съм, наистина! — искреността в лицето на Явката беше толкова неподправна, че ако не изглеждаше като футболен хулиган, човек можеше да му повери повече от едно бебе за отглеждане.

Изглежда тази искреност се просмука през кабела и стигна до операторката на КФЦ, защото тя потвърди адреса.

Човекът даже се качи до третия етаж на блока, за да донесе всичко. А ние продължихме вечерта в смях, приказки и забавление.

Аз се чувствах като звезда. Работех в обещаваща компания, събирахме се в моя апартамент, смеехме се. Можех да намеря раздумка с всеки.

Кая ме гледаше със запален поглед както сред хора, така и през нощта, и малко по малко се превръщаше от тинейджърка в най-неустоимата красавица, която бях виждал. И избираше мен.

Някъде дълбоко в душата ми се беше загнездила една гъделичкаща мисъл, че не е само тя. Улавях погледи, виждах усмивки, усещах смях и развяти коси от не едно момиче. Изглеждаше, все едно държа живота за топките, но на него му харесва и ми се подмазва в отговор.

Някои си тръгнаха тази вечер, други останаха да спят в нас. Играхме игри с джойстици, купени от китайски сайт за няколко долара, и животът беше прекрасен.

— Глава пета

Шеста глава

— Хайде да излезем! — хвърли го тя в пространството и аз го улових като пухче в пролетен ден.

— София е невероятна! — казах аз, докато слизахме по стълбите, — Пълно е със заведения, които никой не знае, сервиращи великолепна храна, за частица от парите на запад.

Намерихме малко ресторантче в кварталните улици. Стените бяха покрити от ръчно изработени картини, някой беше поставил цитати в рамки и аз започнах да си представям романтичното, леко срамежливо момиче, което създаваше всичко тук. Сигурно беше напуснала голямата корпорация, за да превърне това малко ресторантче в къс от рая.

Не ме притесняваха новите сиви мебели с имитация на изтъркана корабна палуба. Не бях виждал достатъчно от тях, за да ме отегчават. Магията се просмукваше през фалшивите процепи на ламината и ме заливаше.

Точно както ме заливаше погледът на Кая иззад кафето и домашната салата, приготвена с продукти от близкия пазар.

— Доматите в България нямат нищо общо! — прошепнах аз и се усмихнах, — За какво са ни сивите делници и кирпичените стени на Англия, като тук имаме домати?

— И череши! — спомена тя и аз отново се влюбих, може би за стотен път този ден, в дълбоките ѝ кафеви очи.

После платихме, прибрахме се вкъщи и за обяд купих три хубави и един развален домат от пазарчето под нас. От китна малка пекарна с евтина, направена на ситопечат табела взех най-ароматния царевичен хляб, правен някога.

Резен домат, резен сирене, резен хляб, леко разтопено масло и двамата се пренесохме в Рая. Макар и да живеехме в него отдавна.

После, вечерта, се събрахме с обичайната компания, както правехме всяка вечер.

— Хора, дали не е време за МДМА парти? — попита Марто.

— Това не е ли опасно? — отвърна Миро

Той беше консервативен, пушеше трева рядко и когато го правеше, избутваше дима от устата си малко преди да стигне белите му дробове.

— Не е опасно, наистина. Ползва се за терапия даже — предадох дълбоките си познания по темата, — Често хора с травми се лекуват така.

— Глава шеста